Туркменска приказка
На млади съпрузи им се родил син. Бил тихо и мило дете. Когато навършил седем години, се случило следното:
Съвсем наблизо живеел човек, който обичал да се хвали. „Няма по-умен от мен на света!“ – често повтарял той.
Веднъж като копаел земята, се натъкнал на сандък. Поогледал се, опитал се да го отвори, но неуспешно. „Сигурно е златно съкровище“ – зарадвал се самохвалкото. Счупил катинара и едва надигнал капака, когато от сандъка изскочила змия и се обвила около врата му. Съскайки и показвайки жилото си, тя започнала да расте пред очите му.
– Змия, аз те освободих, направих ти добро – започнал да се умилква самохвалкото, – а ти отговоряш на доброто със зло, искаш да ме удушиш.
-Винаги на това са ме учили – отговорила змията с човешки глас.
Дълго време спорели, кой от тях е прав, кой е крив, но не стигнали до решение. В това време минавал покрай тях керван камили. Самохвалкото попитал най-старата камила:
-Кажи, камило, може ли да се отговаря на доброто със зло?
-Може – изфъфлила камилата – всички камили, които вървят пред мен, са ми синове и внуци. Аз ги отгледах и ги възпитах. А сега, когато съм стара и едвам си влача краката, те искат да ме изоставят в пустинята. Нима това е добро дело?
–Чу ли? – злорадо изсъскала змията, увивайки се все по-плътно около врата на самохвалкото.
-Чакай, недей да ме душиш – примолил се той – ще попитаме някой друг.
Продължили нататък. На пътя си видели голяма изсъхнала черница. Самохвалкото се спрял и попитал:
-Хей, дърво! Ти си живяло дълго време на този свят и си видяло много. Кажи, може ли да се отговаря на доброто със зло?
-Може – изкърцала черницата. – В продължение на много години аз правех гъста сянка за почивка на всичко живо, а копринената пеперуда се хранеше със сочните ми листа. Стопанинът ми забогатя от пашкулите и коприната. А сега иска да ме отсече за дърва. Нима така трябва да се отплати за добро?
-Чуваш ли, – отново изсъскала змията и още по-плътно се увила около врата.
-Чакай, змио, чакай – отново започнал да моли самохвалкото. Ще попитаме още някого.
Продължили да вървят. Срещнали по пътя деца. Като видели змия на врата на стареца, те забравили за играта и се разпръснали, накъдето им видят очите. Останало само седемгодишното момче на съседите.
Самохвалкото се приближил до него и го попитал:
-Кажи, момче, може ли да се отговаря на доброто със зло?
-Е, чичо, – казало момчето – не ме питай за доброто и злото. По-добре кажи защо имаш змия на врата си?
-Копах земята – подел замохлвалкото – и намерих сандък. Стори ми се, че в него трябва да има златно съкровище. Отворих капака, а оттам изскочи змия и се уви около врата ми. Сега не ме пуска и иска да ме задуши за това, че я спасих.
-Ехе! – учудило се момчето – сигурно ме лъжеш. Толкова голяма змия не може да се събере в един сандък!
-Истина е, момче – започнал да настоява самохвалкото, – тя беше в този сандък.
-Ей, змия, – казало момчето – истина ли е, че ти, толкова голяма, си била в този сандък?
-Да, бях – изсъскала змията.
-Не мога да повярвам – упорствало детето.
-Щом не вярваш, гледай – изсъскала змията и отвивайки се от врата на стареца и изпускайки въздух, легнала в сандъка, като оставила главата си отвън.
-Ето, но главата не влиза! – усмихнало се момчето.
-Влиза и още как! – изсъскала змията, скривайки главата.
В същия миг момчето затворило капака, заключило катинара и попитало зарадвания самохвалко:
-Чичо, ти ли скри този сандък там, където го намери?
-Не.
-Ако не си го оставял ти, трябва да помниш пословицата: „Не взимай това, което не си оставял!“. Сега трябва да занесеш сандъка там, откъдето си го взел.
Самохвалкото се учудил на разсъдливостта на момчето и от цялата си душа му благодарил за спасението си. Сандъка закопал на същото място и повече никога в живота си не се хвалел.
Превод от руски език: Дияна Янчева
Добави коментар