Мило дете, случвало ли ти се е, да направиш нещо, и да не разбереш, че всъщност стореното от теб е много лошо. Мисля че, да! Когато са малки децата вършат различни пакости, а възрастните трябва да ги напътстват да не постъпват повече по такъв начин. По-палaвите често бързо забравят съветите и скоро отново извършват същите бели. А послушните деца се вслушват в думите им и се стремят да не повтарят стореното. Аз бях точно такова дете – добро и изпълнително, но веднъж направих нещо, което беше не просто лошо, а направо ужасно!
Това се случи, когато бях на седем и бях при на баба на село. Щях да остана при нея за цялото лято. Бях много щастлива, защото щях да си играя с многото приятелчета, които имах там. Баба също много се радваше. Тя се хвалеше с мен из цялото село, че съм най-добрата внучка. Най- много се хвалеше на дядо Милко, нашия съсед. Дядо Милко беше много възрастен и година преди това, поради някакво заболяване, беше загубил зрението си. Може би защото беше сляп или поради това, че живееше съвсем сам, той обичаше да седи на едно малко столче пред къщата си и да се вслушва в различните звуци. Винаги разпознаваше, когато баба излизаше, и я заговаряше, а тя не пропускаше да му изброи добрите ми постъпки: че съм измела двора и съм измила съдовете или че съм й напомнила да си изпие лекарството.
Един ден, в двора на дядо Милко се появи куче. То беше средно голямо, с лъскава, златиста козина и клепнали уши. Щом ме видя, веднага дотича до оградата и размаха опашка. Аз проврях пръсти през телената мрежа и докоснах влажния му нос. То се зарадва и заоблизва пръстите ми. Веднаха станахме приятели. Исках да имам точно такова куче! Лабрадор! Татко ми беше обещал, че ще ми вземе, когато се прибера в къщи. И изведнъж ми се прииска точно това куче да стане мое. Нетърпелива, накарах баба веднага да отиде при дядо Милко и да го пита дали може да ми го даде, а когато тя се върна, ми разказа, че той не се е съгласил, защото Кейти – така се казваше кучето, било специално куче – трябвало да му стане верен другар и да му помога.
На следващия ден, докато бяхме до оградата, аз от едната страна, а Кейти от другата, тя направи нещо неочаквано. Скочи върху навеса с дърва, който се намираше да самата ограда и с още един бърз скок се озова в нашия двор. Оттогава всяка сутрин след закуска, аз излизах навън и гледах към вратата на къщата на дядо Милко. Когато той я отвореше, първо изскачаше Кейти, и докато дядото се мъчеше да се обуе, аз тайно я примамвах с парче салам през оградата. Тя веднага се покатерваше на навеса и я прескачаше. Подавайки й още парчета лакомства, я отвеждах в бараката ни, за да не лае, когато дядо Милко я викаше. А той се суетеше и я търсеше, и тъй като Кейти не идваше, сам излизаше и тръгваше към магазина. Тогава започвах да си играя с кучето. А то все повече се привързваше към мен. Когато дядото се връщаше, той идваше у дома и ме питаше дали не съм я виждала, и тогава аз му я връщах.
Един ден дядо Милко не се върна от магазина. Почти веднага се разчу новината, че го е блъснала кола и той е в болница, а малко по-късно дъщеря му се обади на баба по телефона. Тя искаше да ни даде кучето, защото след като изпишели дядо Милко от болницата, щяла да го вземе при себе си – в града. Когато разбрах това, много се зарадвах. Кучето щеше да бъде мое! Може би от въленение, но чак вечерта забелязах, че с баба нещо не е наред. Вместо да гледа любимия си филм по телевизията, тя четеше нещо от една малка книжка. Лицето й беше пребледняло и много тъжно. Попитах я какво чете, че е толкова тъжна. А тя ми отговори, че не я натъжава това дето чете, а напротив, помага й да й е по-леко на сърцето.
Започна да ми разказва за цар Давид, който бил много добър и милостив, дори и към своите неприятели. Той обичал Бога с цялото си сърце и ревностно се грижел за благочестието и правата вяра на своя народ. Затова Бог го направил могъщ владетел. Веднъж привечер, докато Давид се разхожал по покрива на своя царски дом, съгледал една жена. Жената била много хубава и на него му се приискало да се ожени за нея. Името й било Вирсавия и била съпруга на негов военачалник – Урий. Царят намислил да го погуби като заръчал на своя главнокомандващ, да постави Урий там, гдето ще има най-опасна битка. Урий действиелно загинал, а Вирсавия станала жена на Давид. Тогава Бог изпратил при царя пророк Натан, за да го изобличи, като му разказал следното: В един град имало двама човеци – единият богат, а другият сиромах. Веднъж при богатия човек дошъл един странник. И нему досвидяло да вземе от овците си, за да сготви обяд на госта си, а лишил сиромаха от единствената му овчица.
Цар Давид се разгневил от чутото, и възкликнал, че богатият заслужава смърт. Тогава пророкът му отговорил, че той, самият цар е този човек и го попитал изобличително: „ защо пренебрегна словото на Господа, като извърши зло пред очите Му? Урия порази с меч, жена му взе за своя жена.“
Давид разбрал колко тежко е съгрешил пред Бога. Той не можел да поправи злото, но плачел и молел Бога за прошка. В искреното си покаяние, съчинил една от най-хубавите молитвени песни – Петдесети псалом, наречен покаен псалом. Оттогава този псалом е станал покайна молитва на всеки каещ се грешник.
Точно този псалом четеше баба и продължи на глас: “ Помилвай ме, Боже, по голямата Си милост и по многото Си щедрости изглади беззаконията ми. Много пъти ме умий от моето беззаконие и очисти ме от моя грях; защото беззаконията си съзнавам и моят грях е винаги пред мене…“
След като свърши, тя ми сподели, че разбрала от дъщерята на дядо Милко, че Кейти е специално обучено куче-водач за незрящи хора. И сега тя изпитваше угризение, че неволно ми е позволявала да и играя и ,,отвличам‘‘ кучето от службата, за която бе предназначено и ако в оня ден то бе съпроводило дядо Милко, едва ли щеше да се случи нещастието.
Изведнъж нещо здраво ме сграбчи за гърлото. От срам не можах да прорня и дума, само се разплаках….Разбрах, че също като цар Давид, бях поискала да имам нещо, което не ми принадлежеше и бях съгрешила. Цяла вечер се молих, дори и в съня си, Бог да ми прости.
На следващата сутрин баба ме повика и ми сподели, че има лекарство, което ще помогне и на двете ни. Заведе ме на изповед. Това беше моята първа изповед! Моето първо покаяние… После пристъпихме към Светото Причастие и приехме Светите Дарове. В този миг Христос протегна ръка към мене. Почувствах се лека и спокойна.
Но не забравих дядо Милко. На следващато лято, когато отново заминах на село, му занесох едно малко лабрадорче. Кейти междувременно беше станала майка. Тогава откровено всичко му разказах, а той се усмихна и ми отговори, че се е досещал. Колко добър беше дядо Милко!
Добави коментар