Рождественски гост

Рождественски гост

1Имало едно време един обущар. Той живеел съвсем самичък в малко село, далеч в планината. Свободното си време винаги прекарвал в църквата. Но времето минавало. Обущарят остарял и вече не можел да се качва в храма, защото той се намирал на върха на планината.

Нстъпило Рождество Христово. Хората бързали да се поклонят на родилия се Христос. Само старият обущар седял до прозореца на своята работилница и с тъга наблюдавал щастливата тълпа.

Мнозина спирали и питали:

– Ти няма ли да дойдеш? Чуваш ли, че камбаните бият? Хайде!

– Аз вече не мога да се качвам толкова високо. Трудно ми е да вървя дори на равно място…

Вслушвайки се в звъна на камбаната и пеенето на църковния хор, които долитали при него през мразовития въздух, той се чувствал самотен и изоставен. Задрямвайки, видял чудна светлина и Ангел, който го попитал:

– Кажи ми, от какво имаш нужда?

– Не мога заедно с другите да се качвам в Божия Дом, а така искам да поздравя Младенеца Христос.

– Утре Той Сам ще те посети! – казал Ангелът и изчезнал.

Настъпило утрото и старецът започнал да чака Господа. Пооправил къщата, наредил масата. И решил, че няма да яде и няма да запали огън, докато не дойде неговият Гост.

2Изведнъж чул стъпки. Но това не бил Христос, а само малкото момченце на слепеца, който живеел на съседната улица. Куцайки, то вървяло босо по снега и плачело.

– Защо плачеш? – попитал го обущарят.

– Много ме болят краката и ми е трудно да вървя.

– Къде отиваш?3

– Нямаме дърва, отивам да събера малко сухи пръчки.

– Къде са ти обувките?

– Те съвсем се скъсаха, а няма пари за нови.

– Я ела при мен. Сложи си крака тук. Добре. Днес чакам един Гост, а утре с радост ще ти направи нови ботуши. Няма да ми носиш пари.

Очите на детето светнали и то избягало, забравяйки за болката.

Денят вече свършвал, а Гостът го нямало.

А, ето идва някой. Е, това е само вдовицата от съседната къща, която била донесла ботушите си за ремонт. Той си спомнил, че са готови и попитал, защо не ги взима.

– Нямам с какво да ти платя. Имам шест деца, които трябва да нахраня.

– Вземи, – казал старецът, протягайки й ботушите. – Твоите деца със сигурност се нуждаят повече от мен.

Слънцето вече залязло, а Господ така и не идвал.

„Вече няма да дойде. Сигурно е било само сън”. И изведнъж на вратата се почукало…

Но и това не бил Хри4стос! А един беден пътник, който молел да пренощува при стареца.

– Заповядай, чувствай се като у дома си.

Пътникът влязъл и изморен, седнал до студената пещ. Целият треперел. Обущарят се смутил:

– С радост бих ти запалил огън, но чакам още един Гост.

– Гост ли? Кой може да дойде така късно и в този студ?

Старецът още веднъж се доближил до прозореца. „Вече със сигурност няма да дойде, – тъжно си помислил той, – но как мога да откажа да стопля бедния човек?”. Той запалил огъня и нахранил пътника, като споделил с него онова, което бил приготвил за Госта.

Легнали да спят. Старецът огорчено прошепнал:5

– Защо не дойде, Господи? Чаках Те цял ден…

И отново в стаята се появила топла светлина и чудният глас казал:

– Аз три пъти идвах при теб и ти ме прие като Цар!

 

Автор: Патриция Ст. Джоун.

Превод от руски език: Дияна Янчева

Илюстрираха: децата от школата по изобразително изкуство към храм „Св.Атанасий” гр.Варна, с ръководител Тереза Зиковска

 

Добави коментар

Вашият и-мейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани с *