Орловото Гнездо

Вили, искаш ли да ти кажа една тайна? Само че никой не трябва да знае! – каза Роди на своя приятел от училище, когато го срещна на улицата.

– Каква тайна?

– Намерих орловото гнездо!

– Наистина ли?!

– Ела, ще ти кажа, как го намерих! – Роди дръпна Вили настрана. – Нали чу, че онзи ден селянинът застреля орела и обеща да даде двадесет лева на този, който разори гнездото? Орлите му отмъкнали няколко агънца. И ето, аз вчера не отидох на училище и ги проследих!

– А какво каза майка ти за това?

– Нищо! – равнодушно махна с ръка Роди. – Затова пък вчера вечерта видях, как орлицата полетя ето там, – посочи той една изпъкналост на скалата. – Там трябва да е гнездото.

– Не виждам нищо, освен зелен храст, – Вили с напрежение се вглеждаше в скалата.

– Точно там е гнездото, защото орлицата кацна там, а сутринта я видях да излита оттам. Как мислиш, дали ще можем да се качим на скалата и да разорим гнездото, докато я няма?

– Може да пробваме.

– Разбира се, това е трудно. Орлите имат много добро зрение, а освен това строят гнездата си в недостъпни места.

– Почакай малко. Мама ме изпрати до магазина, бързо ще отида. А после, ако тя разреши, ще се качим на скалата!

– Не, трябва да отидем сега! Ще си свършиш работата после, когато развалим гнездото.

– Не, аз така не мога. Мама ме помоли да не закъснявам.

– Ех, че мамино детенце! Такива, като теб, още не съм виждал! – с презрение каза Роди. – Винаги ли изпълняваш всичко, каквото ти каже? Моята майка, например, категорично ми забрани да се качвам на скалата, но сега ми се иска още повече да го направя.

– Ако мама ми беше забранила, никога не бих отишъл…

– Тогава си един страхливец! – отговори Роди. Вили се изчерви от тези оскърбителни думи, но въпреки това решително каза:

– В Библията пише, че децата трябва да слушат родителите си. – И без да се бави повече, тръгна към магазина.

– Това изобщо не ме интересува, – измърмори Роди. – Жалко, че Вили не поиска да ми помогне, ще ми бъде по-трудно сам… Нека да слуша майка си, аз не смятам да си губя времето заради това! Много ми трябва! Вили само мисли, какво може да прави, а не какво не може. Той за всичко слуша майка си! С моята майка е много по-лесно!

Мислите за орловото гнездо не даваха спокойствие на Роди. Той гледаше как Вили си отива, и завивайки в малка уличка, се насочи към планинската пътечка. Силен и ловък, Роди започна да се катери по скалата, като се хващаше за камъни, а за опора избираше пукнатините в скалата. Ту се обръщаше наляво, ту надясно и не забеляза, как изгуби от погледа своя ориентир – малкия храст.

„Ако Вили не беше заминал, щеше отдолу да ми каже, къде е храстът, – помисли си Роди и се спря. – Къде е гнездото? Къде трябва да се кача?”

Роди се постара и стъпи върху камък.

„Който не рискува, той не печели!” – ободри се той и продължи да се катери по-нагоре. Но изведнъж усети, че камъкът под него се клати. Роди

спря. Нямаше нито една пукнатина, нито един процеп, където би могъл да стъпи… Към силната умора се добави чувството на страх.

„Край, не мога повече! – разбра Роди и отново погледна надолу. – Колко високо се качих! Как да сляза сега?”

Коленете му трепереха от напрежение и едва се държеше на краката си. Той разбираше, че животът му е в опасност и вече беше готов да се откаже от начинанието си, но как да се спусне надолу? Роди не се решаваше да мръдне, не се решаваше да премести крака си, да извика за помощ. Струваше му се, че ако извика, това само ще ускори падането му.

Най-накрая не издържа и отчаяно извика:

– По-о-мощ! По-о-мощ!

Той отново и отново викаше за помощ, но никой не отговаряше, освен продължителното ехо.

И тук Роди си спомни за Бога, за Който досега е мислил много рядко. Той ясно разбра, че може да падне и да се убие. Но как ще се срещне с Бога?

„Деца, бъдете послушни на своите родители”, – в душата му прозвучаха познатите думи. Роди разбираше, че заслужава наказание за това, че никога не е изпълнявал тази заповед, а и се е гордеел с това. Едва сега той осъзна греха си. Стана му болно от мисълта, че той толкова безумно пренебрегваше любовта на майка си. Сега Роди беше готов да даде всичко, за да поиска прошка… Но как да го направи?

Изведнъж отдолу се чу гласът на Вили:

– Роди! Роди!

– Вили! – с всички сили извика Роди. – Помогни ми! Страх ме е да мръдна!

– Дръж се, Роди! – отговори Вили. – Сега ще извикам някой!

Започнаха да се нижат дълги-дълги минути. Те се струваха на Роди вечност. От напрегнатата тишина ушите му бръмчаха. Той с нетърпение очакваше Вили и се страхуваше, че никой няма да му помогне на такава височина.

Най-накрая се чу гласът на Вили, само че вече някъде отгоре:

– Роди! Роди! Къде си?Ще ти пуснем въже, вържи го около себе си!

– По-бързо, едва се държа! – жално помоли Роди.

Скоро въжето се хлъзна по скалата, но Роди не можеше да го хване.

– Не стигам! – с отчаяние извика той. Въжето изчезна. Настъпи тягостно очакване. Изведнъж някаква сянка се хлъзна по скалата и за броени секунди над главата на Роди се появи Вили, вързан с въже.

– Дръж се здраво, Роди! – извика той и му пусна дебело въже.

С треперещи ръце Роди се овърза с него и започнаха да теглят момчетата нагоре.

– Гнездото, Роди, гнездото! – радостно извика Вили, когато ги вдигнаха над храста. Мъжете спряха да теглят.

– Виж, какви пухкави орлета! – Вили погледна Роди, но последният само мълчеше.

Ръцете на Вили бяха свободни и той лесно взе гнездото с орлите.

– Вдигайте! – извика Вили.

Въжето бавно се движеше нагоре.

Когато вдигнаха момчетата, Вили погледна Роди и се изплаши от смъртно бледния му вид. Той лежеше на земята като мъртъв.

– Ще му мине, – успокои го единият от мъжете. – Сега ще дойде на себе си, а ако не, ще го занесем вкъщи, при майка му.

– Вкъщи, при мама… – повтори Роди, гледайки хората около себе си с мътен поглед.

Минаха няколко минути и Роди наистина стана и заедно с Вили бавно потегли към къщи.

Насреща им излезе притеснената майка:

– Роди, въпреки всичко ти тръгна да се качваш на скалата! Колко пъти съм ти казвала да не го правиш!

Бледните бузи на Роди леко се зачервиха, когато той помоли:

– Прости ми, мамо!

Чувайки такова нещо за първи път, майката дълго мълчеше.

– Да ти простя?! – през сълзи най-накрая попита тя. – Прощавам ти. Слава на Бога, че си жив!

– Вили ми помогна… Вили смутено се усмихна:

– Радвам се, че ще получиш наградата за гнездото!

– Не, ти ще получиш тези пари!

– Не, аз нямам право да ги получа, – възрази Вили. – Ти намери гнездото и наградата принадлежи на теб.

– Няма да взема нито един лев, – заяви Роди. – Ти заслужи възнаграждението!

– Тогава ще си го разделим, – усмихна се Вили.

 

 

Преведе от руски език: Диана Янчева

Илюстрира: Цветана Векова