Най-голямата мечта на моята петгодишна дъщеря е да има Барби Русалка. Това е съсредоточието на всичките й очаквания от Дядо Коледа, съществуващ само за това, за да се произвеждат подобни кукли – фундамент за послушание на родителите, идеал на цял един живот, обект на търговски сделки, на които капка шантаж не е никак излишна и т.н.
На пръв поглед всичко това е нормално. Да, всички момичета искат да станат принцеси, и всичко, което имат – от дрехите до играчките, бижутата, понитата и кученцата – трябва да е като на принцесите. Такава е, в крайна сметка, необичайната мечта на всяко дете, сблъскващо се с ограниченията и страданията в суровата действителност: да получи в наследство света като принц или принцеса. Това е незадоволима носталгия по изгубения рай, майсторски гримирана от комерсиалните умове. 
Само че, разсъждавайки обективно, привързаността на детето към този изкуствен свят няма нищо общо с невинната игра, напудрена с розовите брокати на съвременното детство. Зад идиличните картинки на днешните детски приказки стои цяла индустрия с ежегоден оборот стотици милиарди долари. Съществуват цели армии детски маркетолози, тъй като продавачите на този свят са отбелязали неизмеримата сила на децата да убеждават, способността им да повтарят своите молби до безумие, и неустойчивостта на родителите, психически преуморени, за да обясняват на децата си твърде дълго кое колко струва.
Днешните деца прибягват до шантаж, вопли, разтърсващи ридания, ласки, признания в любов, с цялата си заучена напористост, само за да достигнат желаната цел- играчката, която след 30 минути предизвикателно ще се изпречи захвърлена на пътя на родителите, тичащи посред нощите да донесат млякото на ненаситния си отрок.
По този начин децата стават неумолимо оръдие на маркетинга, те косвено решават, каква къща да избереш, какви продукти да купиш, къде да прекараш отпуската си. Би могло да се каже, че е нормално, но когато всичко това е само едно потребителско заблуждение с маркетингов маниер, тогава под заплаха се оказва нашата свобода, а най-вече – свободата на децата ни, които се превръщат в стандартни датчици за обществото, градящо се върху удоволствия и комфорт.
Предизвиква тревога и фактът, че болшинството от днешните деца съзнателно се поощряват от родителите, и от възпитателите с потребителски нервни стимули. Тягата към това, да купиш целия свят и да продадеш душата си, придобива все по-голяма сложност и тънкост. Детето, повече от всички, бива уязвено от цветовете, стимулиращи удоволствие, всичко сладко, розово, шумно, блестящо – и по този начин то се превръща в машина, която произвежда молби и неполезни желания, нямащи нищо общо с развитието му като човешка личност.
Желанията на децата растат прогресивно с увеличаване на възрастта им. Постепенно играчките се превръщат в телефони, компютри, айподове, автомобили и т.н. Какво се случва в главите им? Те стигат до извода, че действайки с настойчивост и шантаж, могат да контролират съзнанието на своите родители, които заради любовта си към тях все по-често им отстъпват, надявайки се да придобият вътрешен комфорт. 
Така нашите деца стават разточителни безделници. Те стават недорасли, смятат, че сме длъжни да им дадем всичко; разбиват колите на бащите си с пълната увереност, че в замяна ще получат нова; сами себе си разрушават с наркотици, насилие, всякакви зависимости. С растежа на количеството получавани от тях подаръци, душите им стават все по-мрачни, загрижени и пленени от нови и все по- нови „неотложни нужди”. Оттук идва и презрението им към труда и към онези материални ценности, които с честен труд и пот на лицето са придобили техните родители, а самите родители се превръщат за тях в някакви доставчици, изпълнители.
Когато учих в семинарията, някои наши състуденти имаха коли, получени като подарък. С фантастична ловкост те въртяха на пръста си ключовете от колата за наше пълно изумление и ние озадачено гледахме Дачия-феликс зад високата ограда на нашето учебно заведение. Аз също много пъти съм молил баща си да ми купи поне най-малкия трабант, или каквото и да е на четири гуми, което така красиво да ръмжи. И всеки път той сухо ми отвръщаше. че не може, тъй като не желае аз да бъда безгрижен разточител, който не знае как трудно се печели всяка стотинка. В университета тази драма продължи. Получавайки диплома, през първата година на преподавателска работа старателно отделях всяка стотинка от мизерната си заплата на асистент. Тогава разбрах какво означава да се отказваш от всичко заради мечтата, която имаш.
След година татко дойде с мен на автомобилната борса. В ума ми вече се беше изправил образът на желаната кола (по-добре е да кажа на достъпната кола. за събраните от мен 30 милиона леи): хубав Трабант, старичък Олтсит или прегракнал Лестун. Вече бях свикнал с тази смисъл. И ето, че след няколко часа ходене от една старичика до друга старчика кола, татко ме попита:
— И колко пари, казваш, си събрал за тази година?
— Трийсет милиона леи — отвърнах гордо.
— Това е добре. Вземи сега от мен още трийсет. Успял си да бъдеш пестелив и си се научил да цениш труда.
Нещо се взриви в главата ми. Плановете за трабант отлетяха. Радост обхвана целия ми свят. Взех си огромен Голф-3 с фарове „сълзичка”, тотално безумие. И много старателно се грижех за него, защото знаех колко трудно ми е било да го получа.
Възпитанието на чедата ни трябва да се основава на реалността, истината и добродетелта, а те биват залагани в тях чрез труда, ученето, послушанието, молитвата, смирението, здравомислието, вниманието. Безусловно, улиците са пълни с всякакъв род колосални опасности за нашите деца. Но най-големите врагове – „детеубийците”, както ги нарича свети Йоан Златоуст,- все пак са самите родители, даващи им всичко, което те си пожелаят в своята безотговорна любов, натъпквайки душата им с ярки предмети и удушавайки в тях чувството за безкрайната ценност на любовта, която може да се придобие по пътя на жертвата и отдаването.
Свещеник Йоан Валентин Истрати
Превод от руски език: Йоанна Калешева
Добави коментар