Безполезната хралупа

Безполезната хралупа

 

Дървото беше голямо, здраво и гъвкаво. Когато мина ураганът, повредил много от дървета в Гората, то загуби само няколко клони. Макар че… за цялото огромно Дърво това не беше много, но Листата и Клоните пресмятаха броя на загиналите им събратя с десетици и стотици. Един голям Клон, пречупил се почти до самото стъбло, още дълго време висеше на кората си. Той бавно гниеше и изсъхваше в самота. Някога такъв жизнен, днес той умираше. Сега листата му вече нямаше да дават живот на дървото, той вече нямаше да служи за подслон на птиците и пеперудите, вече нямаше да е част от разкошната Корона на дървото. Горчивите мисли на Клона като тежко наследство се предадоха на този, който остана след него – малкото Клонче. Сигурно заради тежките мисли, че е съвсем бездомно и ненужно, то започна да гние. То гниеше, гниеше и накрая изгни, остатъците му се натрошиха и паднаха от Стъблото на Дървото, а на неговото място остана малка Хралупа.

12.1

Хралупата запомни трагедията на Клончето. Тя се появи на бял свят със съзнанието, че е безполезна и дори вредна за Дървото, но нищо не можеше да направи със себе си. Хралупата сънуваше странни неща – за живота на Клона, как той трептеше от горския вятър, как впиваше топлината на слънцето, как се радваше на Кълвача, който долиташе и изкълваваше насекомите, които пречеха на живота, – всичко това не се случваше с нея, но в същото време – като че ли и с нея. Тя тъжеше и тъгуваше. От самото си раждане Хралупата носеше бремето си на вина пред Дървото. Много е тежко и срамно да се живее с такова бреме, затова Хралупата винаги мълчеше. Дори соковете на Дървото, които винаги носят новини от Клоните към Корените, от Корените към Листата, никога не бяха чули нищо от нея. Така че никой не знаеше, че Хралупата мисли и осъзнава своето съществуване. Едва ли някой изобщо помнеше за нея, освен самото Дърво.

Потиснатата Хралупа скърбеше и тъгуваше, но веднъж през пролетта тя научи една радостна новина – старият приятел на Клона, Кълвачът, долетя при нея! Хралупата с радост посрещна госта си. Макар че несвикнала да разговаря, тя дори не успя да поздрави Кълвача, който веднага се захвана за работа. Кълвачът разширяваше Хралупата!

– Какво правиш! – закрещя тя, – Защо ме пипаш?!

12.3

Кълвачът спря.

– Здравей! В теб има насекоми! Аз трябва да ги изям и да освободя дървото от тях!

Хралупата се засрами и замълча. Пак се изложи… Кълвачът, който също не беше голям приказливец, продъжли да чука така, че трески се разлитаха на всички страни. Когато свърши работата си, той си замина, като вежливо се сбогува с Хралупата. Но тя се затвори в себе си и нищо не отговори. Това беше първата радост и нова тъга в живота ѝ! Хралупата още повече потъна в скръбни мисли за себе си. Тя скърбеше и се предаваше на униние в продължение на няколко дни. Дори Дървото усети нещо и започна да се оплаква на съседите.

– В мен се появи Хралупа. Много боли – чак душата ми плаче. Не знам защо…

– Дано ѝ мине, – отговаряха съседите. – Помоли Кълвача по-често да я чисти. Защото ако продължава силно да боли, ще изгниеш отвътре. Има само един лек – да се радваш на живота въпреки всичко! Е, и да я следиш, разбира се. Хралупа без стопанин е най-голямата напаст.

Но Хралупата не знаеше това, а само скърбеше и се измъчваше, а Дървото се мъчеше заради Хралупата. Така продължи още три дни, а на четвъртия едно младо весело Синигерче се хвана за Кората близо до Хралупата. То страхиво погледна в Хралупата с едното си око и попита:

– Ти на кого си Хралупа?

– На Дървото.

– Това е ясно. Още на кого?

– Как така „още”? – учуди се Хралупата, – на Дървото, на никой друг.

– Такава хубава Хралупа, пък ничия? А може ли да погледна вътре в теб?

Досега никой никога не е наричал Хралупата „хубава”. Тя се почувства странно и само отговори:

– Разбира се.

Синигерчето седна на края и дълго и внимателно разглежда вътрешността на Хралупата, като предпазливо въртеше главичката си. То се видя на Хралупата като най-милото същество на света. Накрая птичето се реши и повече за приличие попита:

– А може ли да вляза?

– Разбира се! – отговори Хралупата.

Синигерчето скочи вътре, а Хралупата усети топлина, която излъчваше неговото малко телце. Тя почувства нежност към това птиче, а спомените на Клона, които се сляха със собствените ѝ усещания, предизвикаха прилив на възторг в душата на Хралупата. Синигерчето бързо се устрои вътре. На него също му беше приятно. То усети, че Хралупата го харесва.

– Колко е хубаво при теб! А може ли да остана да живея тук?

– Да останеш да живееш? – попита повторно напълно учудената Хралупа.

– Да! Аз мисля, че от теб ще се получи прекрасен дом. Аз все още нямам собствен дом.

– Разбира се! – сърдечно отговори Хралупата.

– Чудесно! Само че ти вече казвай на всички, че си моя. А пък аз засега ще отида да свърша една работа, но скоро ще се върна. Задължително казвай на всички, че си моя, добре?

– Задължително ще казвам така, прекрасното ми Синигерче!

– Е, чак прекрасно, – с кокетство отвърна Синигерчето и отлетя по свои птичи работи.

А Хралупата остана да свиква с промените в живота си. Тя изведнъж започна да принадлежи на някого. Тя разбра, че има място в този живот и изобщо не е вредна и безполезна, а е НУЖНА! А може би дори някога ще бъде любима. За първи път Хралупата се почувства щастлива!

На дървото веднага му олекна, защото неговото щастие се състои от щастието на всяко Листенце и Коренче, и, разбира се, Хралупа. Синигерчето също се зарадва, че си намери дом, където ще може да живее и да си гледа дечицата.

Тази история, толкова обикновена за живота на Гората, се видя като чудо на всички. Всички се запознаха с философията на Любовта и Щастието, а също така и на удовлетворението от своята участ, което в наши дни не се случва често.

Авор: Наталия Рашевская Преведе от руски език: Дияна Янчева

Добави коментар

Вашият и-мейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани с *