Дядото на Ники беше градинар, а през свободното си време обичаше да ходи на лов. Той беше добър ловец и знаеше всички горски тайни.
Веднъж взе внука си със себе си в гората. Искаше да му покаже следите на животните.
— Човек цял живот се учи, внимавай и във всичко вниквай. Никакво знание не е вредно за човека.
А Ники слушаше и си мислеше: „Всички старци обичат да поучават децата. Но защо ми е да познавам животинските следи, когато искам да стана машинист на електрически влак.”
Само влакове му бяха в главата на Ники. Все ходеше да ги разглежда. Оглеждаше всяко болтче, всяка дреболия. Децата също тичаха с него на гарата. Веднъж им се наложи да се прибират напряко през гората.
Колко хубаво им беше да тичат по пресния сняг. Но не само те оставяха следи, имаше още много различни следи в гората. Децата обаче не знаеха коя следа на кого е. Интересно им беше да ги проследяват и се чудеха дали няма да видят лисица, или диво козле, или зайче.
Бягаха, тичаха по следите и се загубиха. Изплашиха се децата. Някой заплака.
-Това беше твоя идея, Ники… Как ще се приберем сега, когато всички пътеки са затрупани със сняг?
Ники мълчеше, не се оправдаваше. Мислеше как да изведе децата от гората. Започна да вика. Ала кой ще го чуе в зимната глуха, безлюдна гора.
И изведнъж Ники видя познати следи. От всички следи, които му показваше дядо му, той запомни само тези.
— Ура, момчета! — викна Ники. — Вървете след мен. Ще ви изведа към селото.
Децата вървяха дълго по тези следи и стигнаха до къщичката на лесничея. А оттам до селото имаше асфалтиран път, по който даже нощем нямаше как да се изгубиш.
— По какви следи ни изведе, Ники? — попита едно от децата.
— По кучешки, — отвърна той. —Кучешките следи винаги водят до хората. Защото колкото и да тича кучето из гората, обезателно после ще се прибере вкъщи. Така ме научи моят дядо.
Ники се прибра уморен, но щастлив. В подходящата минута той прегърна дядо си и започна да му шепне нещо на ухото. Навярно казваше благодаря на милия си дядо .
Автор: Евгений Пермяк
Добави коментар