Един от последните велики духовници на дореволюционна Русия в Оптинската пустиня – старецът Нектарий (+ 1928), помнел истории от своето детство чак до дълбока старост и обичал да разказва за поучение някои от тях.
Веднъж майка му седяла и шиела нещо. Той пък (по онова време го наричали Коля) си играел на пода с едно котенце. Големите зелени очи на котето просветвали в полумрака на стаята. Коля с удивление забелязал това и бил силно учуден…
И както котенцето си стояло мирно до него, Коля извадил от мамината възглавничка иглата и се наканил да извади очите на котето, за да види какво свети там в него. Но майка му забелязала това и бързо хванала ръката му: „Ах, ти!“ – възкликнала тя – „Ако извадиш очите на котенцето, после сам ще останеш без очи. Господ да те пази!“
Минали много години… Николай решил да стане монах и бил приет в Оптинската пустиня. След като минали няколко години, когато бил вече йеромонах, наречен при пострижението си Нектарий, веднъж отишъл при кладенеца на аязмото. В това време друг монах вадел вода. Над кладенеца бил окачен черпак с дълга заострена дръжка. И монахът, който вадел вода, без да иска, за малко не извадил окото на отец Нектарий с острата дръжка. Само секунда – и старецът щял да остане с едно око.
– Ако тогава бях извадил окото на котето – казвал той – сега щях да съм без око. Явно това е трябвало да се случи, за да ми напомни за моето недостойнство, че всичко, от люлката до гроба се води у Бог на строг отчет.
… От стая в стая в килията на стареца се разхождал с безшумна стъпка пухкав сив котарак. Излезел ли старецът – и котаракът след него. Влезел ли – и той след него. Кажел ли му нещо отецът – и котаракът, като разумно същество, изпълнявал – идвал и сядал, където му посочел, влизал в приемната или на чердака. Най-често, лежял до топлата печка и дремел. Или, склонил глава, слушал молитвите на стареца…
Друг път отец Нектарий го погалвал и ще казвал:
– Преподобният Герасим Йордански е бил велик старец, затова си имал лъв… А ние пък малките – си имаме котета.
Добави коментар