Стоян Михайловски е виден български писател и общественик. Майстор на баснята и епиграмата, поет-философ, сатирик и публицист, той е горещ защитник на доброто и смел изобличител на злото.
Роден е на 7 януари 1856 г. в гр. Елена. Негов баща е Никола Михайловски – известен възрожденски деец, учител, преводач, писател, съдия и законодател със завидно образование, основател на Търновската правописна школа. Още от малък Стоян Михайловски попада и под въздействието на чичо си Иларион Макариополски – търновски митропо
лит и голям борец за църковна независимост. Израства в среда, която го възпитава в християнски ценности и родолюбиви идеали. Притежава вродена интелигентност и борчески дух.
Докато е на дванадесет години, живее в гр. Елена, след което семейството му се преселва в Търново-родния град на майка му Елена Хаджидимчова. На 16 години завършва Френския султански лицей „Галатасарай“ в Цариград. За времето си това е много добро средно образование. То дава на Михайловски още в младини изворите на френската култура и го отправя към книжовна работа По това време започва да пише – публикува в сп. „Читалище” първото си съчинение – сказката „За нравствеността на един народ”.
„От Цариград – казва той в автобиографичните си бележки – се отправих за Македония по школски и културни дела“. Учител е около две години в Дойран. На 18 години заминава за Франция, където следва право пет години. „През време на Освобождението и окупацията – пише той – се върнах в България и станах адвокат в Търново, дето пледирах някои шумни дела, а после поех съдийска длъжност в Свищов, София и другаде“. След това отново заминава за Франция да завърши висшето си образование, прекъснато от Освободителната война. След завръщането си после в България заема високи длъжности в Министерството на правосъдието, бил е учител, преподавател във Висшето училище (СУ „Св. Климент Охридски”), член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките), няколко пъти народен представител и почти непрекъснато се занимава с обществена и литературна работа.
Като общественик, Стоян Михайловски проявява отговорна дейност в македонското движение около Илинденското въстание. По-късно, пенсиониран като заслужил книжовник, постепенно се оттегля от обществения живот. След 1905 г. сътрудничи в сп. „Духовна пробуда” и „Църковен вестник”. В тези и в други издания той отпечатва много религиозни стихотворения и размисли. Любима тема на перото му е труда като живителна сила. Животът за него е борба за добродетелно израстване и изпълнен дълг. В подкрепа на това пише:
„Не се предавай на дрямка и на нехание – животът не чака никого…“, „Умира добре, който е живял добре. Живял е добре, който е робувал на дълга си“ ( Църковен вестник, бр. 27, 1912 г.);
„За люде трудоспособни и трудолюбиви няма безизходно и отчаяно положение. „
Стоян Михайловски почива на 71 г. в София. Книжовната му работа откъм края на седемдесетте години до смъртта му е дала голям брой книги, брошури, статии и литературни творби. Непубликувани остават множество ръкописи.
За него, съпруга му Райна разказва, че е бил религиозен и дълбоко вярващ. Рядко бивал весел. Имал голяма и сърдечна дружба с Пенчо Славейков, макар и да били с различен темперамент, възгледи и идеи и по много въпроси да спорели. Свързвали ги голямата им култура, богатата ерудиция, съзнанието им за мисия на духовни водачи, страстно родолюбие, съпричастност към съдбата на Македония. Били самостоятелни, ярки личности, безкористни, критични към всяко пошло, нечестно, несправедливо, откъдето и да идва то.
Обичани произведения от него са “Орел и охлюв“, “Бухал и светулка“, „Източни легенди” ,“От развала към провала“, “Книга за българския народ“ и много други. И все пак, най-известната творба, с която Стоян Михайловски и сега живее в сърцата на всички българи (малки и големи), е стихотворението „Върви, народе възродени“. Авторовото затлавие е „Химн на Св.св. Кирилъ и Методи”. То е написано преди 122 години и включва 14 куплета, а не само 6, които са изпълняваните днес. Текстът бил замислен като проект за училищен химн. По това време Стоян Михайловски бил учител в най-старото училище в Русе, тогавашната Първа мъжка гимназия. Водел часове по френски език. По спомен на негов колега от гимназията – преподавал само на горните класове, от 10:00 часа нататък. Говорел френски като парижанин и четял и превеждал като истински артист. Когато влизал в стаята, всички ученици ставали.
Девет години след написването на „Върви, народе възродени“, сполучливата мелодия на композитора Панайот Пипков допринася стихотворението да стане не само училищен химн, а химн на българската писменост и просвета. Първоначалният текст нееднократно през годините бил съкращаван и променян. Стихотворението е преведено на 21 езика.
Подготви: Миглена Стаматова
Добави коментар