Уморена си да бъдеш майка?

Ирина Коган, психолог-консултант, кандидат на психологическите науки

Може ли една майка да се умори да бъде такава? Ако този въпрос беше зададен преди тридесет или петдесет години, вероятно биха отговорили така на него: „Може, ако майката е многодетна”. Но не става въпрос за тях- многодетните. В края на краищата те не са чак толкова много.  Къде е причината, че този проблем се среща при много от младите майки?

Най-важното е настройката.

Ето няколко случая, които ще ни помогнат да разберем това.

Телефонна консултация. Млада жена, объркана, заради мъчителните взаимоотношения с двегодишната й дъщеричка.  Детето ходи по гащички, капризничи, плаче. Обличането, разходките, храненето… със скандали, викове, сълзи,.. И всичко това се случва, когато детето е с майката. С бабата не е така. Майката е раздразнителна, уморена, отчаяна и освен  това (както по-късно става ясно от разговора) с чувство за вина. Оттам започваме и да изясняваме. „Не мислите ли, че това може би е протест?”- питам аз. Мисълта за това, че детето може би се съпротивлява, предизвиква проблясък на покайно съгласие: „Против какво?”.

Става ясно, че младата майка не е готова за тази роля, имала е свои представи и очаквания за майчинството, които са рухнали като кристална къщичка при опита й да се грижи за детето. Не е имала подобен опит преди това- а кой е имал опит с първородното? Иска й се да се разходи, да се разсее, да погледне нещо интересно, да се срещне с приятелки и още много други неща, които са били част от предишния й начин на живот.

Нима по-рано младите майки не са се сблъсквали с подобни трудности? Но ми се струва, че са се възприемали (като цяло) съвсем по-друг начин. Къде е причината за подобна несъстоятелност?

Неподготвеност? Незнание? Отсъствие  на опит? Всичко това са изпитвали всички мами през всичките времена. Не! Тук има нещо друго. От разговора с младата жена става ясно, че това е егоцентрична нагласа, която не предполага жертвеност, самоотдаване, за което в немалка степен способства цялото обкръжаващо ни информационно пространство. Съвременният подход към живота изтласкава самоотричането, жертвеността. Съсредоточаването върху потреблението здраво навлиза в съзнанието и живота на съвременния човек: върху себе си, върху удоволствието, върху желанието да притежаваш.

За справяне с ролята на майка е нужна съвсем друга нагласа – към себеотдаване и любов. Жертвената любов, която при такава готовност е трудно да се нарече жертва, е просто грижа за любим човек, предизвикваща вместо умора, радост. Младата майка трябва да се научи да обича, давайки, защото е сътворена именно за това. А също и да разбере, че трудностите, свързани с грижата за детето, са временни: след около двадесет  години, заедно с грижите, от родителския  дом ще си заминат и децата. Тогава „опустялото гнездо” ще  бъде възприемано доста по-сложно отколкото ежедневните грижи за малкото дете. Но как да бъде придобита подобна нагласа? Откъде да бъдат взети душевните сили на любовта? За това ще ни разкаже друга една история: Млада майка на две деца дойде на консултация по повод агресията на по-големия й четиригодишен син. Както обикновено става, зад проблемите на децата се крият проблемите на родителите. Тя се оплакваше, че няма сили и любов за по-големия, защото цялата й енергия отива за бебето. Общото взаимно недоволство между децата и родителите поражда постоянни конфликти и усложнява положението. Разбираемо е, че сили за любов могат да бъдат открити само у този, който Сам се явява Любов. Търсенето на източника на любовта   я довежда при Него.   Започнала да ходи, отначало сама с децата, а след това и със съпруга си в храма. Състоянието й се хармонизирало, и проблемите с децата изчезнали.

Причината за умора може да бъде „благопридобитата” безрадостност: съгласете се, странно е да виждаш как безрадостни, обременени от грижи възрастни се опитват да намерят радост извън семейството. А онзи докачлив източник на радост, който се „мотае” между краката, бива игнориран от родителите като чужд свят, изискващ вниманието им върху себе си и включването на възрастния в кръга на детето. Възрастният му се съпротивлява, той е погълнат от своите грижи и преживявания.

Майката пътува във влака с петгодишния си син, не е нужно в този момент да готви, да чисти, някъде да бърза, и самата ситуация създава условия за поддържане на добро, радостно общуване с детето. Но уви… майката си остава „отрязана” от детето със своите безрадостни мисли, не влиза в неговия свят, подчертано игнорира всичките му предложения, така да се каже, „неутрализира” го,  тъй като той й пречи да живее в своите „възрастни” грижи. Душевният свят на детето е затворен за нея – майката инейният син  стават един за друг два паралелни, непресичащи се свята.

И никой, просто никой от другите хора във влака не може да я замени! Разбира се, да буташ заедно с детето колички и да споделяш неговата радост от играта е трудно нещо за един възрастен. Но нима това е най-важното в отношението на възрастния към детето? Радостта от съвместното битие е желана за децата, но за съжаление  недостъпна за много родители. Децата са семейни същества.

Нека погледнем на децата с други очи!

«Колко малко и колко лошо познаваме децата си!…детето е непрочетена книга, огромен, непознат свят” – по този начин е изразила своето отношение към децата детската психоложка Е.Тихонова.  Как да откриете очарованието на детството?

Нужно е по друг начин да гледате на децата… ако гледате на тях банално, суетно, авторитарно, нищо няма да видите – оттук идва раздразнението и умората. Нужно е да погледнете на детството  просто като на небе, където няма фалшиви интонации, където цари простота и откритост, доверие към възрастните и още нещо, което ние не знаем. Да погледнете на детето като на семе, в което са заложени всички зачатъци на бъдещото цвете, дърво, клас.  В децата го има онова най-съкровеното, и по това те не се отличават от възрастните. Разбира се, те нямат още опит, знания, нямат изграден мироглед, но в главното ние сме равни, и макар това да не изключва йерархията на взаимоотношенията, все пак ни задължава да признаем  децата за заслужени събеседници.

Работейки с деца, аз им предлагам да опишат най-щастливия ден в живота си. Шестгодишната Маша разказа как тя с майка си и сестрите си отишла на разходка… и изведнъж видяла …залеза, красотата му била поразителна! Децата, както и възрастните, могат да възприемат околния свят, прониквайки в неговата същност. Интересно е, че повечето съчинения на тема „Най-щастливия ден в живота ми” , така или иначе бяха свързани със съвместното семейно прекарване на времето.

За нещастие, често вътрешният живот на детето бива засенчван от онова, което се счита за по-насъщно: здраве, материална обезпеченост, интелектуално развитие, образование! А онова, което се случва в душата на детето, се изплъзва от вниманието на родителите. Така израства и несериозното отношение към личността на детето, по точно казано – нейното игнориране. Много личностни проблеми когато порасне и като следствие от това- трудна съдба, очаква неразвитата, подтисната в детството личност.

Наблюдавайки една такава млада майка, аз видях как специално тя се отнася към всяко от своите деца.

Майката усеща, кое от децата  именно в този момент се нуждае от нея- тя оставя всичко друго и насочва към него цялата си любов и ласка. Това може да продължи само няколко минути, но такова лично адресирано общуване действа изключително бързо и ефективно. Детето вече не се чувства обидено, лишено от внимание. То придобива чувството, че е значимо, разбира, че е нужно, че е обичано. Личността му подчертано и безусловно бива приета, а това означава, че се разкрива и развива.

Тайната на тези диалогически отношения с детето е там, че възрастният се явява не подтискащ авторитарен възпитател, а преди всичко мъдър съпровождащ посредник в живота, създаващ условия за развитието на духовното „Аз” на детето.

Съществува  ли духовна страна от живота на семейството?

«Откъде идват силите?» този въпрос е не толкова касаещ физиологичната, колкото- духовната сфера. Ние знаем от опит, колко важни са състоянията на духовен подем, водещ човека към неговото преобразяване. Включваме ли ние духовната област в повседневния си живот?

За съжаление, именно битовата страна на живота бива възприемана от много хора като основната част от живота на семейството. Когато битът става главното, той поглъща всички страни на човешкия живот, „изсмуква” човека, води до умора, а понякога даже разрушава семейството – и в него не остава място за Онзи, Който е по-високо, Който се явява източник на силите и любовта!

Изходът от засмукващото блато на бита е възможен по вертикала на човешките взаимоотношения: чрез прошка, вярност, търпение, уважение към другите, отстъпчивост, преодоляване на примитивните си желания. Без тази духовна вертикала семейството може бързо да се разруши.             

За измъкването от плена на бита помагат  и семейните традиции, празници, вечери, срещи – всеки вид дейност на семейната общност, в която се открива висшата страна на личността на всеки от домочадието – одухотворяваща, сближаваща хората, сменяща умората с радост. Това не изключва личния отдих, от който се нуждае всеки човек, възрастен или малък- уединението е нужно, за да се събереш в себе си, да отдъхнеш, да събереш мислите си.

Съществуват ред фактори, които разрушават духовната страна на семейния живот. Един от тях е – отсъствието на някаква дистанция, позволяваща да видиш човека в неговата пълнота, да усетиш духовното му начало. Понякога тя е толкова кратка между членовете на семейството, че е трудно да рзгледаш личността, да съхраниш уважението към нея, да изключиш духа на порицанието. Безусловното уважение към Човека в човека, дори това да е малко дете, редом с което живееш-  е най-необходимото условие за разкритие на висшата страна на неговата личност.

Фактор, който подтиска духовната страна на живота може да се окаже и дисциплината, въздигната в ранг на притискаща ценност. Дисциплината е призвана само  за да регулира поведението, но все пак да не подтиска духовния живот на децата, и затова е добре да се обръщаме към нея само като към инструмент, който да пробуди духовната дълбочина в живота на детето.

Правилната организация е залог за успех.

Хаотичността винаги внася в живота ни не само външен безпорядък, но поражда и вътрешен- това е източник на книфликти и загуба на сили. В организирането на живота има простички моменти, които могат да помогнат в семейството.

1. Помнете, елементарното планиране ще ви позволи да престанете да се безпокоите за многото несвършени работи.
2. Старайте се да изключите излишното, с други думи- многогрижието,- онова, без което можете да минете. Това може да освободи време за отдих, време да дойдете на себе си.

3.Намирайте  възможност да бъдете в уединение и тишина, за да възвърнете силите си и да си починете, не забравяйте да давате такава възможност и на децата.

4. Необходимо е да се научите да не обръщате внимание на всичко, например споровете и дребните скарвания между децата или подобни неща, които може да оставите без внимание.
5. Би било несправедливо да не обърнем внимание на нервно-психическите претоварвания, предизвикани от съвременния начин на живот: те, като чувствителни приемници, улавят духа на времето чрез онази атмосфера, в която се намират. За да не изсмукват всички сили на родителите си, е нужно да се постави надежден филтър на телевизията и на всичко, което попада в ръцете им: от картинките със съмнителни сюжети до пуловера с изображение на череп. Много е важно да бъдат избирани книжки, играчки, детски принадлежности, чийто духовно-нравствен смисъл неуловимо „възпитава” децата.

Като потвърждение на казаното, бих искала да разкажа за беседата ми с млада майка на пет деца, която сподели своя опит. За нея критерий за умореност е появилото се чувство на раздразнителност, което е сигнал, за това, че е дошло време за почивка, че е било планирано твърде много, че е нужно от нещо да се откаже или да потърси помощта на децата. „Домашните дела нямат край! По – добре да не измиеш пода- децата са по-важни, тук е нужно да подредиш приоритетите.”- казва тя. Общуването с раздразнената майка няма да е от полза за никого.  През дена тя се стреми поне за 15 минути да полежи – това й  помага  да възстанови силите си. Това е полезно и за децата: те пазят майка си. Например, ако някой поиска мама да му почете, другите деца му казват: „Тихо. Не я закачай сега! Мама почива.” Има табу, уважение към мама. Аз съм наблюдавала отношението на тази майка към децата й. Ако тя види, че някой капризничи, именно на него отделя време, за да почувства той близостта на отношенията: мама е негова и мама е за него. Тя му шепне нещо ласкаво, целува го, гали го, взема го на ръце. Проблем с ревността в това семейство няма. За съжаление, често се случва обратното: капризният получава негативно внимание. «Най- важното е настройката, — казва тя. – Колко много семейства не могат да имат деца. Трябва да се радваме на това, че ги има нашите деца, това е милост Божия… понякога си струва просто да погледнем в очите на детето и всичко си идва по местата: толкова любов има в тях… Децата са любящи очи и още – огромно  удоволствие и радост!”

Превод от руски език: Йоанна Калешева